Когато гръм удари, как ехото не заглъхва – III

Из публикация в 24 часа – 3.03.2020

В края на миналата година “24 часа” публикува интервю с писателя Марин Георгиев, което предизвика голям читателски и медиен интерес.

Марин Георгиев е поет, прозаик, преводач и издател. Автор е на над 20 книги. Негови стихове са превеждани в антологии на българската поезия в Русия, САЩ, Унгария, Македония, а отделни публикации има на руски, английски, унгарски, финландски, словашки, гръцки, румънски, албански и др. Носител е на четири значими международни награди на Унгария: “Про Култура Хунгарика” (2001), Ордена на президента на Унгария (2016), “Почетен меч Балинт Балаши” (2018), “Йожеф Уташи” (2019). 2015 г. в издателство “Напкут”, Будапеща, излиза том с негова избрана поезия – “Ни Бог, ни Дявол”, а през 2019-а в издателството на съюза на унгарските писатели “Мадяр Напло”, Будапеща – том с избрана негова проза “Някой винаги гледа”. И на двете книги унгарската литературна критика дава висока оценка.

Писателят Марин Георгиев раздава автографи на премиера на “Третият разстрел”. СНИМКА: Личен архив

Принос в българската документалистика е романът му разследване “Третият разстрел”, издаден през 1993 г. В основата му е използвано разсекретеното досие на Никола Вапцаров.

Книгата е изградена въз основа на документи, факти и личности от 30-те и 40-те години на миналия век и разкрива житейската драма на един чувствителен и талантлив човек извън контекста на митологемите на комунистическата пропаганда.

Днес повече от 27 години не стихва съпротивата срещу изнесените факти от автора.

В очакване на втората част от романа “Третият разстрел” ще направим серия от публикации на Марин Георгиев, разкриващи събития от написването на книгата до днес.

Предлагаме ви третата част от поредицата.

III ЧАСТ

Бях поканен от дружеството на писателите в Пазарджик да участвам в литературното четене по случай празника на поезията 1 октомври. Кмет е Иван Евстатиев, зам.-кмет, отговарящ за културата, е Виолета Гиндева, видна столична актриса. Местният литератор Продрум Димов написал възмутително писмо до Гиндева, че като автор на книга срещу Вапцаров нямам право да стъпвам в града. И зам.-кметицата ми забрани. А председателят на СБП Николай Петев заявил на коктейла след четенето, че правя съвместен филм с Македонската телевизия срещу Вапцаров – типично активно мероприятие за дискредитация. (20.11.2005, из дневника ми)

2007. Никола Попов, председателят на КДК в Плевен, ми сподели, че искал да ме покани на среща с местната общественост, но Стефан Моллов, председател на писателското сдружение, му думкал по бюрото: ако негов крак стъпи тук, ние ще направим бойкот. Попов отстъпил. За негова чест, след години го съобщи и публично: ,,Поетът Марин Георгиев, добил скандална популярност с книгата си за Никола Вапцаров ,,Третият разстрел”, досега не е представян в Клуба на дейците на културата, макар че е наш земляк и навремето, преди да отиде да живее в София, членуваше в КДК. Въпреки че имахме уговорка да ни гостува, това не се случи заради възражения от страна на местното дружество на писателите, а причината беше книгата за Вапцаров. Марин е прекрасен поет и не е справедливо да го елиминираме заради твърденията, че една или друга негова книга е несполучлива, които аз не подкрепям. Освен това той е в много добри отношения с Унгарския културен институт и може да съдейства да подновим връзките, които навремето поддържахме, сподели Попов. (Никола Попов председател на КДК в града, в. ,,Посредник”, Плевен, 20 септември 2010).

2011. В столична библиотека Катя Кузмова-Зографова представи книгата на изд. ,,Чернат” със спомени за и писма от Владимир Василев (всички, от А до Я, най-напред се явиха в ,,Литературен форум”, разбира се – премълча го). Не ѝ вързах кусур, но публично я запитах защо на никоя среща или кръгла маса на тема Вапцаров, която тя организираше като директор на музея му, нито веднъж не ме е поканила? Все пак, крив или прав, но аз съм първият, който е изнесъл факти от следственото дело и показанията на поета. Отговори ми: “ Нали знаеш какво щеше да стане…”.

Т.е. – затвърдява клеймото връз мен. (Ето, това е плурализмът на надпартийната интелектуалка, както се самоопределя тя във филма за Панагюрище). Все пак, живо и здраво да ѝ е простодушието, издава неволно интелектуалното ѝ равнище.

Есента на същата година трябваше да присъствам като издател на премиерата на Иговата книга за Йовков във Варна; актьорът Борис Луканов отсякъл: този бандит Марин Георгиев не бива да стъпва в града; моите приятели Игов и композиторът Милко Коларов подвили опашка и Игов, наред с казаното от Луканов, ми съобщи и заключението си, че не е удобно да се явявам… (Из дневника ми, петък 13.01.2012)

След двайсет години атаки, без да ми дадат право на отговор, Георги Коритаров ме покани в Ти Ви+. Застъпих няколко тези: основният конфликт на Вапцаров е със своите, със съпартийците, не толкова с властта; те са го сложили на топа на устата; истинският му срив е станал по време на следствието – полицията е знаела всичко от предишните арестувани негови другари и съратници; сравних участта му с нашата след 10 ноември: обикновено участващите в масовката на историята разбират за какво става дума, след като масовката е приключила, а някои въобще не разбират; Вапцаров участва във военнополитическия конфликт на XX век и е една от жертвите му, както и други, които трябва да бъдат разглеждани в пакет с него, като например Никола Петков, Райко Алексиев, Данаил Крапчев, а защо не и Георги Марков, защото войната от гореща премина в студена, а продължава и днес; заявих, че писателите, които не са обвързани политически, не разделят обществото, както е при него: например Вазов, Йовков, Елин Пелин ни обединяват, всички сме в духовното им пространство. Коритаров ме попита какво мисля за възстановяване на наградата “Вапцаров”; казах, че не съм против, но е редно да има и други, защото има и други поети на неговото равнище, дори и на по-добро!; ние 50 години сме възпитавани, че революционното начало, което е съпроводено и с насилие, е най-верният път за промяна на обществото, а не еволюционното, пътят на постепенното развитие; ние превъзнасяме рушителите за сметка на градителите, на представителите на конструктивното начало; имаме музей на Вапцаров, но нямаме на Лилиев, на Далчев, С. Радев, К. Константинов, Ел. Багряна, Д. Талев; нека има на Вапцаров, при това два, но защо няма на другите? 2009-а се навършиха 100 години от рождението на Вапцаров, но и на Димитър Димов; 2008-а – 110 години от рождението на Димитър Талев; 2007-а – 100 години на Емилиян Станев; защо президентът на цялата нация Георги Първанов стана патрон само на честването на Вапцаров?

Обади се Мая; звукът бе изкривен. Опита се да изрази недоволство от книгата ми, и то след като Коритаров бе прочел и похвалил още един откъс от нея и част от писмото на Семерджиев, в което се казваше че Вапцаров още в началото си е признал всичко, но е разкрил и неща, които не са го питали. Въпреки това накрая Мая прие предложението за един нов разговор, на който да сме двама на тема наградата; аз допълних, че интерпретацията на Вапцаровото творчество трябва да бъде променена, XXI век сме; трябва да бъде променена и формулата на наградата; не може днес да се говори за гражданска поезия определение от времето на социализма, защото тогава е нямало гражданско общество. Мая се обади втори път, че наградата е била определена навремето като антифашистка и е трудно да се преформулира; гласът ѝ потъваше, но когато вкъщи гледах записа, ми се счу: “Аз с Марин Георгиев няма какво да говоря за Вапцаров, книгата му е против Вапцаров, но за наградата можем да говорим. (Сто на сто съм сигурен, че наградата за нея е повод отново да бъде център на вниманието.) (13.01. петък, из дневника ми).

2013. 15 май, сряда, след книжарница “Хеликон”, бившето кино “Витоша”, се засрещам с Ивайла Александрова; не само се засрещам, тя не само учтиво и усмихнато ме поздравява, но ме и спира… Започна да ми разправя за сценария си, който е направила за филма за Вапцаров с Константин Бонев; как най-ценният източник ѝ бил моята книга “Третият разстрел” и как само в нея била истината за поета – буквалната ѝ фраза бе “Марине, само в твоята книга е истината!”.

– Не ми го разправяй на мен – контрирах я, – а го напиши, защото всички я използват тази книга, но никъде не я цитират в библиографията си…

– А, не, аз съм го казвала на Палми Ранчев…

– Ти на Палми и мен можеш да го казваш колкото си искаш, но публично не го казваш; публично перифразираш цял пасаж от нея, което си е направо кражба. Същото стори и Катя Кузмова-Зографова, но никъде не пише откъде е… Нали моята книга е заклеймена и я пропускате да не би да хвърля сянка върху вас и да се злепоставите…

– Какво съм цитирала?

– Ами фразата, че полицията “чака подводничарите на гюме”, прочетох го в твое интервю; първото, което идва на ума на всеки, е “чака ги в засада”; “чака ги на гюме” все пак е специфичен израз…

– Ами така ми дойде – взе да мига Ивайла…

Ето точния цитат на казаното от Ивайла Александрова: ,,Уcещането, като четеш сега архивите, е, че българската полиция е била информирана и е чакала на гюме парашутистите и подводничарите” (21.11.2012).

А ето как е при мен: ,,Третият разстрел”, стр. 292, главата ,,Съ-противници”, написана на 28 септември 1992: ,,… всички – и подводничари, и парашутисти, са хвърлени, но… на вълка в устата, чакани са на гюме. Неслучайно ,,войводите” – челата на групата, са улучени в челата – ,,тялото” е обезглавявано безпогрешно. А да улучиш тъкмо тях, ще рече, че са посочени предварително.” (17.05. 2013, из дневника ми)

2014. Юни. За втори път участвам в конкурс на Министерството на културата – този път за директор на Националния литературен музей. Пак ударих на камък. Още на входа ми казаха, че конкурсът се отлага. След половин час – че се сменя часът, не в 9,30, а в 11. 10,30 ч, насядали сме неколцината кандидати в коридора по фотьойлите и дивана, отсреща – кабинетът на зам.-министърката Велислава Кръстева с ресор “Културно наследство, музеи и галерии”. Яви се Мая Вапцарова, нали и тя е от ДПС. Как сте, чакате ли? И се шмугна в кабинета на съпартийката”…

Разбира се, ,,спечели” К.К.-Зографова, която от 2010 е и.д. директор, т.е. без конкурс, сега е официализирана (мандатът ѝ свърши 2016 г. – б. а.). Да ѝ имам самочувствието! По повод на моята кандидатура казала на Тошо Дончев: “И представи си – Марин Георгиев и той кандидатства…”.

Колежке, аз съм бил директор много преди теб, частник съм от 1990-а, в началото на 1991 г., регистрирах фирма, въздигнах я от нулата и от 1992 до 2002 г. ѝ бях директор/управител, такъв съм ѝ и сега, и макар и финансово губещ, 12 години издавах седмичника ,Литературен форум”, в който редовно се натискаше да печаташ измислиците си. Дори не те спирах.

Последната проява на зографката на българското слово, за която ми предадоха преди две години, е твърдението ѝ, че съм счупил стъклената витрина пред НЛМ, в която се мъдреха препознатите снимки, по повод 70 години от разстрела на поета. В присъствието на Кирил Кадийски и директора на УКИ Тошо Дончев ѝ казах, че аз не съм глупав колкото нея, за да направя такова нещо, защото то означава да се издам. Новият ѝ отговор беше: това го говореха колегите от музея.

За да се оправдае – натопи ги.

Така че: знам и какво е да си виновен без доказване на противното.

2017. “Що се отнася до книгата ,,Третият разстрел”, няма да скрия, че ми е говорено много за нея, като различни хора от старото ръководство на СБП са внушавали не само на мен, но и на други хора негативно отношение към книгата.

Аз обаче съм я чел и не само съм я чел, но и съм говорил за нея пред учениците си. От нея съм научил много неизвестни факти за Вапцаров и съм си направил съответните изводи. Не съм такъв човек, че да се влияя от чуждо мнение, без да съм чел лично. От ,,Третият разстрел” научих за религиозното възпитание на Вапцаров, за неделното евангелско училище, за нравствения максимализъм, за мястото на руския “белогвардеец”. Включително и за парите, за които пишеш сега. (Николай МИЛЧЕВ, известен поет, 1.06.2017, 17,13);

2019. ,,Бачо Марине, ще карам поред:

Вчера ме посетиха Карастоянов и Костадин Бонев, продуцентът на филма за Вапцаров, дето чете Цветана Манева. Дойде да ме калесва за консултант на игрален или документален филм за Гео Милев и Шейтана – по двата романа на Карата. Благодарих и казах, че ще помисля (нали трябва да се направя на тежък!), но искам да ми отговори честно на един въпрос. Той се съгласи. Казах нещо такова: “Към филма имам почти същата добра оценка, както към романът разследване на Марин Георгиев, имам и идентични критики и несъгласия към филма и към книгата на Марин. Въпросът ми е защо не го поканихте за консултант или поне като участник във филма – все пак той първо повдигна темата и разкри толкова неясноти и ги осветли?” Бонев отговори, че той лично се готвил за филма по твоята книга, и от други източници, но спомена името на някаква дама, фактор в екипа – май сценарист или нещо такова, тя била категорично против името Марин Георгиев да се споменава във филма. Попитах защо, той веднага отговори, че тя не можела да приеме отношението ти към съпругата на Вапцаров. Допълних, че в основата на филма им е отношението на БКП към поета, когото те не са ценили, а не Бойка, а това отношение за първи път беше лансирано от Марин Георгиев. Бонев се съгласи”. (Наш даровит литератор, 9.02.2019, 13,36);

(Фактът, че книгата ми взе отново да се търси след прожекцията на Костадин Боневия филм е и вид рецензия за него.).

Изложеното дотук е само капка от морето на изписаното и извършеното срещу мен!

Ако у нас наистина има прозрачност, а правителството – доблест, да заръча на НСИ да изнесе публично с какви професии и длъжности са били получаващите днес максимални пенсии.

И веднага ще се изясни кой управлява България в последните 30 години.

И даже – в предишните 45!

III. СБЪРКАНИЯТ КОД

Тъжно щеш, майко, да гледаш

ти на туй хоро весело…

Хр. Ботьов

1. По време на една от поредните годишнини на Вапцаров – ту от раждането, ту от разстрела, Мая Вапцарова – то без нея де ли бива, изтърси по една от телевизиите: Българската интелигенция е длъжна на Вапцаров.

2. Ако минеш по “Аспарух”, в отсечката между “Раковски” и “Шести септември”, може и да забележиш паметните плочи на Т.Г. Влайков и д-р Кръстев. В някогашна буржоазна и поради това изостанала според комунистите България писателите са се самозаселвали в центъра на столицата. Днес къщите им са проспериращи механи и съмнителни хотели, указващи мястото на литературата в днешно-вчерашна България.

На другия край на “Аспарух”, преди ъгъла с “Ангел Кънчев”, е музеят на Вапцаров (другият му е в Банско). На съседната успоредна “Неофит Рилски” пък, между “Раковски” и “Ангел Кънчев”, е живяла Елисавета Багряна, а на ъгъла “А. Кънчев” и “Солунска” – Атанас Далчев. И Влайков, и д-р Кръстев, и Багряна, и Далчев нямат музеи, стига им и по една плоча. Пък и пада им се: не са революционери, не са сред убитите поети, с които се гордеем; Любомир Левчев даже и стихотворение за това написа.

Като постъпих във в. “Пулс” в началото на 70-те на миналия – нима е минал?!, век, един полуграмотен, но проспериращ днес поет в СБП всяка седмица публично държеше сметка на Багряна и Далчев, че като съвременници на Септемврийското въстание (финансирано от Москва – б.а.) не са написали нищо за него, но по-лошото – не са били сред въстаниците и не са загинали. В буренясалата почва на тиквата му не можеше и да поникне, че тъкмо в това е и шансът ни – живели са по-дълго и са принесли повече към духовния капитал на нацията.

Ами Гео Милев? И той с музей и фондация с пропагандни цели, чиито юзди здраво стиска дъщеря му Леда и вездесъщият Гранитски.

О, знам: и Смирненски, и Гео, и Вапцаров са талантливи поети, но са социално-политически интерпретатори на човешкото, за разлика от екзистенциалното на Разцветников, Лилиев, Багряна, Далчев, Ал. Геров. Да прибавяме ли Яворов, Дебелянов?! Като творчески величини са несъизмерими. А и как ще са: поетиката им не е с книжни навеи, идеите им не са рушителни: древният замък да се срине до сетен камък в пепелта; червеният поп (който впрочем е осребрил въстанието доста добре, обсебвайки недвижими имоти – б. а.), стреля “право там в божия храм” и “Долу Бог!”; синът вземал насила бащините пари и после го затрива, но въпреки това станал човек, защото е попаднал на идейни другари. Дори няма нужда да идентифицирам кой стих от кого е, всички сме ги учили. По-лошото е, че ги учат по същия начин и сега, а най-новаторските тълкувания нямат нищо общо с истината и реалността.

3. БЪЛГАРСКО ПОДСЪЗНАНИЕ

Той, който падне…

Хр. Ботьов

Аксиома

Всеки, който служи на интересите на чужда държава, е предател.

А ако служи на Русия/СССР/Русия?

О, тогава Той е Герой!

4. За да си герой, не трябва непременно да си убит!

Какво би станало с Вазов, ако не бе избягал от терена на Априлското въстание?

А със Захари Стоянов, ако не бе се правил на циганин из турските кауши?

Но нека надникнем и в начина на живот на някои от духовните ни първенци: Елин Пелин, Йордан Йовков, Симеон Радев, Константин Константинов, Багряна, Николай Лилиев, Атанас Далчев, Валери Петров – все писатели с външно скучен, обикновен живот, живот на чиновник, а вътрешно така богат!

Ето, това е сбърканият код на българската култура!

В България трудно се оцелява за културно строителство, а тъкмо то най ни е нужно и най не се цени!

Нам дайте хора, градители на националния дух и култура. А за геройства и герои и без да ги викаме, чакат на, а и винаги ще има опашка!

Ако мярката е какво си дал на България и на Вапцаров се полага булевард, то на Вазов, Захари Стоянов и Симеон Радев трябва да кръстят магистрали! (23-24.01.2010 г.)

IV. ЕХО

Днес, по-малко от седмица след интервюто ми в ,,24 часа”, след като ми направиха дентална снимка, по Патриарха, на път за вкъщи, 14,36 ч, срещу ми вървят засмени Мая Манолова, вдясно от нея – Димитър Делчев, с когото покрай заместника му (вече бивш – Н. Зеленогорски) се познаваме и сме на ти, зад Мая – може би Никола Н. Вапцаров, не успях добре да го огледам; вървят сред народа, както се казва, с дежурната усмивка на агитиращите за себе си, винаги готови за разговор със срещнатия потенциален избирател. Деляха ни пет-шест крачки, бях вече готов да поздравя. И тъкмо когато почти ги наближих, явно идентифицирали ме, усмивките им замръзнаха, лицата се смръщиха и свели глави, забиха погледи във върха на обувките си. (Из дневника, 23.10 2019)

След излизане на интервюто ми в ,,24 часа” корпусът за бързо реагиране, наследен от Левчев, а аз го наричам литературна шпицкоманда на писателския съюз, отвърна светкавично. Приятели ми се обадиха, че в органа му ,,Словото днес” съм разпъван на кръст. Знам ги, рекох, за тях още не е настъпила дори 1956 г. Към дежурните бойци Гранитски, Георги Н. Николов, с доказани досиета, Андасаров, Йордан Каменов, се прикаламили и някои новобранци. ,,Словото днес” не чета, защото то не е там.

Видях в онлайн изданието “Епицентър” неколцина от тях. Реших да отговоря само на единия – на тартора им. И то частично.

КОЙ ЛЪЖЕ

Една неуспешна акция на Шестака

Марин Георгиев: ,,Знам от Таньо Клисуров, че Трифон Митев, политик и поет от Стара Загора, след като прочел книгата, казал: “Че какво искат нашите другари?!”. (,,Кой води хорото”, в. “24 часа”, 17 октомври 2019).

Иван Гранитски:

Второ. Марин Георгиев научил от поета Таньо Клисуров, че друг поет и политик от Стара Загора – Трифон Митев, след “като прочел книгата, казал: “Че какво искат нашите другари?!”. Разбира се, че Трифон Митев като честен човек ще отрече и осъди тази подлост, но чудим се защо Марин Георгиев накисва във велзевулската си комбинация и наивния и притеснителен поет Таньо Клисуров? (30 ноември 2019, 9,35, NBP.bg)

Трифон МИТЕВ, поет и политик:

Мислех за по-долу написаните редове, когато връхлетя вестта, че е починал големият, скъпият на сърцето ми Стефан Данаилов… Мир на праха му!

За тези редове, предизвикани и от Марин Георгиев, и от Иван Гранитски по повод словесните нови битки около паметта на Никола Йонков Вапцаров: казал съм нещо някому, той казал нещичко от него на Марин Георгиев и той прави от това индулгенция за “Третият разстрел” – неговия “роман-изследване”. В това е измамата. (2 декември 2019, 18,48, NBP.bg)

Таньо КЛИСУРОВ, ,,наивен и притеснителен поет”:

Отношението си към Вапцаров съм изразявал неведнъж, като съм използвал негови стихове като мото на мои стихотворения или други творби. Дори и в последното ми стихотворение, което излезе преди месец в “Словото днес” – “Спор с дама”, мотото е неговото “Ний спориме двама със дама…” (2 декември 2019, 18,48, NBP.bg)

Таньо Клисуров:

Понеделник, 2011, декември tanio.klisurov@abv.bg 19 11:48:57 EET

Маринка, наваля ли сняг при тебе? Тук все още само дъжд вали. Днес се срещнах с Трифон Митев, областния шеф на БСП. Прочел е “Третият разстрел” и ми каза: “Чудя се, защо нашите хора скочиха толкова срещу тази книга? Ами че там няма нищо особено, което да дискредитира Вапцаров. Марин не го отрича като поет.” Ето един широко скроен ляв ръководител.

Ето още една моя фраза от интервюто ми в ,,24 часа”: “Според мен Н. Вапцаров-младши неслучайно оглавява щаба на Мая Манолова. Това е тест към столичани доколко е жив Никола Вапцаров-старши…”

Досега, 17.02.2020, 22,51 ч, то е прочетено онлайн от 24 080 души (не броя прочелите го на хартиен носител). На 29.10.2019, 19,28 ч, читателите му са 21 156 души.

На 4.11.2019 Фандъкова печели изборите за кмет на столицата с 20 366 гласа. Може да е нескромно: но… дали все пак нямам и аз дял в почти висящата ѝ на конец победа?!

ПАРЕН КАША ДУХА

Българите не искат да бъдат управлявани от комунистите, но постоянно им пробутват десни ментета и те постоянно гласуват с отвращение.

Не, не се жалвам, всичко съм надживял. И простил. Аз съм документалист. Затова и не мога като Петко Каравелов да кажа: Господа! В моето отечество такива работи не стават! Та България е член на ЕС! И дори на НАТО…

(Ехоооо, другари… Може да ме опровергаете само ако смените фактите.)

Очаквайте продължение

Вашият коментар

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван. Задължителните полета са отбелязани с *