Когато гръм удари, как ехото не заглъхва

Из публикация в 24 часа – 28.02.2020

В края на миналата година “24 часа” публикува интервю с писателя Марин Георгиев, което предизвика голям читателски и медиен интерес.

Марин Георгиев е поет, прозаик, преводач и издател. Автор е на над 20 книги. Негови стихове са превеждани в антологии на българската поезия в Русия, САЩ, Унгария, Македония, а отделни публикации има на руски, английски, унгарски, финландски, словашки, гръцки, румънски, албански и др. Носител е на четири значими международни награди на Унгария: “Про Култура Хунгарика” (2001), Ордена на президента на Унгария (2016), “Почетен меч Балинт Балаши” (2018), “Йожеф Уташи” (2019). 2015 г. в издателства “Напкут”, Будапеща, излиза том с негова избрана поезия – “Ни Бог, ни Дявол”, а през 2019-а в издателството на съюза на унгарските писатели “Мадяр Напло”, Будапеща – том с избрана негова проза “Някой винаги гледа”. И на двете книги унгарската литературна критика дава висока оценка. Принос в българската документалистиката е романът му разследване “Третият разстрел”, издаден през 1993 г. В основата му е използвано разсекретеното досие на Никола Вапцаров. Книгата е изградена въз основа на документи, факти и личности от 30-те и 40-те години на миналия век и разкрива житейската драма на един чувствителен и талантлив човек извън контекста на митологемите на комунистическата пропаганда. Днес повече от 27 години не стихва съпротивата срещу изнесените факти от автора. В очакване на втората част от романа “Третият разстрел” ще направим серия от публикации на Марин Георгиев, разкриващи събития от написването на книгата до днес. Дали направих нещо за България? Симеон Радев Нашата култура цени митовете повече от фактите. Харалан Александров, “24 часа”, 25.11.2014 г. I. ЗАЩО 1. От 1990 до 1993 написах и издадох ,,Крах на митологията”, ,,Записки на слугата” и ,,Третият разстрел”. Откъси от тях публикувах в “Демокрация” и ,,Литературен фронт/Литературен форум”. Тончо Жечев, който ме четеше, ме предупреди: Много фронтове си отваряш… Отговорих му: Знам, но няма как… А нямаше как, защото не знаех ще има ли втори шанс Свободата, за да изкажа всичко, което съм премълчавал десетилетия. Тончо за ,,Третият разстрел”: Ако я беше писал в друго време, щеше да я напишеш по друг начин. Желю Желев, при разговор в президентството, където често ме канеше: Политизирана е. А много преди тях, когато споделих с Ивайло Петров някои от вижданията си, преди да започна писането, Ивайло рече: Ти ще станеш много известен. За това въобще не бях и помислял: бях смазан от разликата между официалната версия и фактите, които научих. 2. Два въпроса съм си задавал: 1. Ако дело 585/42 бе попаднало на друг, как би постъпил? 2. А ако бе ,,техен човек”? За мен са основателни. Представете си, че първият читател бе К.К. – Зографова? Или Й. Каменов? Ами ако пък бе И. Гранитски… Щеше ли тук да има/няма днес 585/42? И един страничен: Какво би било мястото на Вапцаров и поезията му в историята и литературата ни, ако не беше 9.09.1944? 3. До 1952 г., 10 години след разстрела и 8 години след 9.09.1944 г., стиховете на Вапцаров имат общо 5 (пет) издания. Като извадим стихотворенията му за деца – излиза, че са ТРИ. (Че какъв поет за деца е той?!) 1946, Избрани стихотворения, Никола Йонков Вапцаров; предг., ред. Христо Радевски . БРП [к]; 1947, Влак, поема за деца, Никола Йонков Вапцаров; рис. Илия Петров. БРП [к]; 1948, Избрани стихотворения, Никола Йонков Вапцаров; предг., ред. Христо Радевски. БРП [к]; 1949, Пролет: стихове за юноши, Никола Йонков Вапцаров; подб. Васил Акьов; рис. Симеон Халачев. Детиздат; 1950, Избрани стихотворения, Никола Йонков Вапцаров; под ред. на Борис Делчев, Николай Шмиргела; ил. Стоян Сотиров. БКП. ТРИ за десет години!? Защо? И защо не е така от 1952 до днес? 4. И моите, и неговите вежди са сключени. Когато кандидатствах във Великотърновския университет – 1967 г., на устния ми се паднаха Пенчо Славейков и Вапцаров. Има ли по-лош късмет от П. П. Славейков? А Вапцаров? О, знаех го наизуст, не твърдя целия, но дори и в механотехникума задължително трябваше да запаметим ,,Писмо” (“Ти помниш ли морето и машините…”), ,,Песен за човека”, ,,Писмо” от испанския цикъл, ,,История”, двете предсмъртни бяха лесни – само от по два куплета. Разбира се, че почнах с това, което най-добре знаех. Вапцаров. Бях си направо картечница, която разстрелваше изпитващия ме Русин Русинов: засипвах го с цитати. С Вапцаров разстрелвах онзи, който ме разстрелваше с въпроси, за да постигна мечтата си – студент!!!. За Пенчо почти не се наложи и да говоря. Смотолевих няколко изречения, симулиращи компетентност, казах някой и друг стих и изпитващият ме прекъсна: Влязъл си, Марине! 5. От 1981 до 1986 бях на квартира. В една стая посрещнахме и отгледахме с жена ми две деца. През това време строях, ЖСК – частно, в условията на социализма – апартамента си на бул. ,,Патриарх Евтимий”, мястото, на което семейството на жена ми бе настанено от “Софжилфонд”. На 6 май 1986 се нанесохме. На съседния номер – 27, е кооперацията, на чийто V етаж са квартирували Христо Радевски, Борис Ангелушев, Александър Жендов. Един от честите им гости бил Вапцаров. Прозорците на апартамента ми, а най-паче – на стаята, в която спя и пиша, гледат тъкмо към входа на №27 и преди всичко – към ъгъла ѝ, на който е паметната плоча с посочените имена. Ако духът на поета от време на време посещава това място, няма как да не ме вижда. Няма как да не съм под неговия надзор. Така че: Вапцаров е мой човек! В общуването си ние нямаме нужда от посредници… 6. Ние сплетохме здраво ръце… Но само ние си знаем дали в двубой, или в съгласие… А страничните съдии го възприемат инак: ,,с тебе се счепкахме здраво”. 7. И затова – все съм в недоумение защо Мая Вапцарова, уши в уши, заяви в предаването на Георги Коритаров, в което участвах, че моята книга е против Вапцаров. Още на 5 октомври 1992 г. съм написал: ,,Аз не се ,,боря” с Вапцаров, а с мита Вапцаров” – стр. 186 (“Третият разстрел”).

А защо пък да няма против?

Защо трябва всички да са: За!?

8.

П. Мирин (псевдоним на Петър Семерджиев) си позволява критически бележки: ,,Ник. Йонков има изразителен език и жив, динамичен стих. Това, което можем да желаем от него, е да внесе по-голяма образност в своите работи. Тогава ще бъде и повече убедителен. Не трябва да забравяме, че стойността в изкуството е в неговата непосредствена художествена сила. По-убедителен ще бъде поетът, когато не изказва направо своите мисли и разбирания, а умее да ги въплъти в свеж художествен образ. По тоя път именно е тръгнал Ник. Йонков, но ще трябва да работи за по-големи постижения“. (В. ,,Правда”. Сливен. ХХІІІ. № 941, бр. 28.ІІ, 1940 г.).

Я се опитайте да кажете нещо подобно сега – дори в 2020!?

Веднага ще скочат – ,,като ранена в сърцето пантера”!

9.

Не само луд – и фалшификатор умора няма! Във филма на К. Бонев с гробовен глас Цветана Манева чете:

Един ще бъде повален,

един ще бъде победен –

и победеният си ти.

И – стоп. Удря спирачки. Демек Вапцаров е предчувствал, че ще бъде жертвата, че той ще е победеният. Да му съчувстваме. Да го съжалим. До същото място прекъсна рецитацията си и Мая Вапцарова в предаването на 6.12.2019 г. по БНТ.

Да, ама не, бай Петко: друго е продължението:

Не вярваш ли? Не те е страх?! –

но аз пресметнах всеки ход,

последния кураж събрах

и ти ще бъдеш победен,

разкапан, озлобен живот.

Значи не става дума за Вапцаров, а за Живота. И май не Живота е озлобен, озъбено свирепо куче и се зъби на Вапцаров, а той – на него.

И как единият да не надделее….

Животът може би е песен, ако ти си се справил с него, а не той – с тебе…

Голяма тема!

,,Но млъкни, сърце…“ (Хр. Ботев)

Засега няма да я продължа.

10.

Николай МИЛЧЕВ, утвърден поет:

,,Изгледах предаването с теб. Радвам се за успехите ти в Унгария и се надявам новите книги, които пишеш, да станат факт. Заинтригува ме много това, че пишеш нова книга за Вапцаров и за неговата поезия. Мисля, че е крайно време някой спокойно, трезво и обективно да се вгледа в художествената ѝ стойност. Според мен като поет Вапцаров е много надценен, като за добри се приемат и някои негови откровено дидактични и пропагандни стихове. Струва ми се, че последните поне 50 – 60 години той е надценяван, а Смирненски – подценяван. За мен големият поет в случая е Смирненски, но за него не се говори нищо.” ( 20.01.2020 г., 10,33 ч.)

Знам, че и други мислят така, казвали са ми го. Но се страхуват да го изрекат или напишат. Ето тяхното положение: на един търговски форум водещият, започнал експозето на английски, по едно време се сети да запита: ,,Има ли някои, които не знаят езика? Пръв вдигнах ръка: Аз! Последва мълчание. Добавих: И други има, ама не си признават.

11.

А Мая? Оказа се – не е чела доволно чичо си, защото наскоро пак ,,откри” три неизвестни стихотворения, едно от които се оказа преизвестното ,,Хроника”, а другите две пък били зацапани от мастилото, с което са написани.

К.К.-Зографова, близо две десетилетия почти несменяем директор на музея “Вапцаров” в София, като изтъкнат специалист по темата застана рамо до рамо на 6.12.2019 г. в сутрешния блок на БНТ до Откривателката, за да потвърди, че наистина е така.

Все пак трябва да имаш извънредни, мноооого специални качества, за да откриеш откритото!!!

А един колега, чието име не ще спомена, за да не почне Гранитски да му търси сметка защо го е казал и да го притиска да се отрече от казаното: Сега големият въпрос е как да спасим Вапцаров от Мая Вапцарова и фамилия.

Над 90% от писателите са зависими от Главния издател на левите писатели – издава ги и може да ги изнуди всякак – за подписки в защита на Косово, Крим, комитет Единение; а те са си и свикнали, матрицирани са да се гънат, гърчат, да ги тъпчат…

Но мен няма как – Сам Юнак на Коня!

12.

Подобни тям четци – вапцаролози и вапцаролюби, цитират заглавието на книгата ми така: ,,Третият изстрел”.

Ето и някои от лъжите им: Че ми е поръчано! Че ми е платено (богато!). Че само на мен са дали достъп! Че отричам поета и поезията му!

(А бе що не взема да ѝ направя най-после един такъв прочит, поне да има за какво да ме обвинявате…)

Пък работата е от проста по-проста: 1992 в редакцията по-умните от мен се измушиха, а моето любопитство ме подмами да си пъхна гагата, дето не ми е работа!

А, да – и най-съкрушителният според тях аргумент срещу мен: бил съм от село Биволаре…

13.

Ние обвиняваме другите в собствените си пороци! Ако още като юноша не бях прочел и запомнил тази мисъл на Толстой, сега не само щях да се тюхкам защо лъжците ме обвиняват в лъжество, ами щях и да страдам.

Но Толстой о̀време ми подаде ръка и ме кали!

И сега съм един малък нов Калитко?!

Биволарчето Калитко!!!

14.

Ако Мая Вапцарова и внук ѝ Н.Н. Вапцаров обичаха истински Вапцаров и истината за него, щяха първи да издадат факсимилно 585/42.

Ето как започва книгата ми: “Няколко пъти чрез секретарката на министър Соколов правихме опит за уреждане на среща-разговор с него в редакцията, който да публикуваме. На третия опит той ни покани в кабинета си за предварителна уговорка. Беше сряда – 17 юни, три часът. Отидохме тримата: Марко Ганчев, Атанас Свиленов и аз. На чаша горещо кафе и изстудена кола, покрай многото теми стана дума и за дело 585/42 – Антон Иванов, Вапцаров и останалите.

Министър Соколов ни подхвърли възможността да го получим и публикуваме във вестника. “Прелистих” набързо хората от редакцията и предложих Владимир Попов – съвестен читател, редактор и писател, професионалист. Само аз си знаех колко съм зает служебно и семейно, но нещо ме накара след малко да прибавя и себе си. “Добре – каза министърът, – изпратете ми писмо с двете имена и ще го подпиша.”

Веднага след срещата, възбудени и щастливи – такава възможност не се отваря всеки ден, извикахме Владо. Бях уверен, че ще приеме предложението.

“Не – рече той, – няма да издържа…”

Чудех се как може да се откаже от такъв шанс – познанието е и храброст.

Оставах сам. Още същия ден написах молбата с едно име по-малко.

И може би така стана по-добре.

На другия ден, отивайки на работа, току пред входа на съюза срещнах Мая Вапцарова.

“Какво става?, запита ме тя. – Вярно ли е, че делото “Вапцаров” е дадено на “Литературен форум”?

Беше вярно, но бях толкова изненадан, че трябваше да мънкам – нали бяхме само четирима вчера: министърът, Марко, Свиленов и аз. Откъде е узнала Мая?

Петък, 17 юли 1992 г., стр. 5.

Подозирам, че тя е знаела по-малко и от мен за това дело и за всичко, което все пак се шушукаше тук-там за героите.

Инак би ли го оставила на ,,Литературен форум”?

Извън тази среща на трима ни никога повече не съм се срещал с министър Соколов. 

Писателят Марин Георгиев (вляво) на премиера на “Третият разстрел” в Хасково

15.

Издадоха го чааак 2012, когато старите лъжи, макар и мъчително и не за всички, все пак се свлякоха от тоталитарния паметник (въпреки това върнаха скулптурата на Шмиргела от Музея на тоталитарното изкуство на предишното му място, а Петър Стоянович, изпратил го като десен 2010, на 7 май 2014 го посрещна като ляв министър на културата. За да засвидетелства лоялност, пръв му поднесе букет – на паметника или на поета?). От БСП заявиха: ,,Връщaнeтo нa пaмeтникa cимвoлизирa връщaнeтo нa лeвитe интeлeктуaлци нa oбщecтвeнaтa cцeнa кaтo хoрa c хумaнни идeaли, нacoчeни към бъдeщeтo.”

Бъдещето настъпи. Те са си същите.

Пак повтарят старите мантри.

16.

Издадоха го, когато вече нямаше накъде; след дъжд качулка, по принудът.

Поради ,,Третият изстрел”! Маскирани под старо-нов фалш: Фондация ,,Вапцарова вяра”, чийто председател е Никола Вапцаров (прачичото, бащата внук, самият поет, или праправнука?)

Е, пак пропуснаха неудобните страници от делото!

Но…адет…

Издадоха го, та пак те да държат основния пакет акции за ,,истината” в ,,променените” времена!

17.

Никакъв Вапцаров не обича Мая, а себе си: тя и само Тя да е в центъра на вниманието и да обира пая.

На гърба на Вапцаров.

След като го използваха лидерите на предсоциалистическата и социалистическата родина, окончателно го довършиха роднините.

И ,,почитателите” му.

18.

Защо е това отношение към мен и моята книга, която всички ползват анонимно, за да удължават краката на лъжите си, да бранят предишния соцканонен ореол на поета? Защо ми се приписват грехове, които нямам?

Ами защото дръзнах да изнеса фактите, които обърнаха на 180 градуса създадения образ на Вапцаров. Ето, това не искат да ми простят. Трябвало е да си затворя очите, да се правя, че ги няма. За тях престъплението е в това: че не съм ги премълчал и излязло, че освен поет Вапцаров е и терорист, как така ще е от породата на Франсоа Вийон…

А понятията терорист, предател за него въобще не съм употребил в книгата си.

(Пък депутатинът от БСП Александър Симов, младият Хрушчов, както някъде от някого бе определен, твърди, че съм наричал Вапцаров дюстабанлия. Писах му, а в личен разговор му ѝ казах, че съм готов да ме осъди, ако срещне това определение. Досега нямам ни отговор, ни иск!)

19.

,,Както заявих в телевизионното предаване ,,Конфликти”, даването на показания не е предателство” – стр. 187.

,,За показанията днес можем да прибавим още, че те са и една твърде обемна, непозната част от писменото наследство на поета. Можем да ги имаме и като част от творчеството му, без да ги идеологизираме и политизираме, без да им лепим нравствени етикети.” – стр. 188.

По-скоро тези, които ме обвиняват, че съм го нарекъл предател, го мислят за такъв, защото инак биха поставили о̀време в музеите факсимилета от тях.

20.

От изваждането на Вапцаров от пантеона и литературата, които ми се приписват, най-малко имам аз интерес. То е все едно да работя срещу себе си: ако той е обречен на вечност, покрай него винаги ще се споменава и моето име. Дори да съм, както ме нарече Минчо Минчев – Херострат.

Но при всички случаи, без да съм имал това намерение, откривайки нов дебат за поета, повиших интереса към него, реанимирах го. Защото: не се знае дали смяната на ценностите и приоритетите нямаше да го омаловажат с безшумния ход на времето…

Така че: с Вапцаров не сме във вражда: взаимно работим за безсмъртието си!

21.

Ех, как им се иска на Мая и настървените ѝ роднини да Е, както Бе.

Разказвали са ми в Банско как е осъществявана Международната награда Вапцаров допреди 1989. АПК-то е отпускало на всяко семейство, което ще приеме по един писател – гост от чужбина: вино, ракия, месо… Едното в натура, другото в пари… Така поетите са били настанявани в ,,естествената среда”: родното място на поета. Помня разказа и за специалния случай с Олег Шестински: пил, та препил, нали е аванта, румен като розово прасенце, когато излиза на сцената, пада, но бързо трансформира пиянски гаф: коленичи, вдига ръце нагоре за благодарност и ,,О, майчице България!, той знаеше езика ни, навежда се да целуне ,,свещената земя” на сцената, родила гения на поезията…

22.

,,Съпрузите ни с ген. Нанка Серкеджиева бяха колеги в Генералния щаб. По тяхно настояване тя ми разреши да ползвам архива на МВР още през 70-те години на миналия век, когато разбра колко сериозно се занимавам с темата ,,Вапцаров”.

Условието беше да не цитирам източника и да не афиширам полученото разрешение. От архива във Велико Търново съпругът ми генерал Христо Радонов изиска да му бъдат отпечатани копия от материалите по дело 585, които се отнасят до Вапцаров. Получи цял пакет, който и сега се намира в моя архив”. (Мария Радонова, из нейно интервю във в. ,,Над 55”).

Да оставим, че още тогава за едни е могло, а за други не (един от ,,аргументите”, с които ме дискредитираха и демонизираха бе, че само на мен през 1992 е бил даден достъп, а имаше вече решение на парламента архивите на МВР да бъдат разсекретени и всеки бе със същите права като моите, просто редът бе първо да се подаде искане до министъра на вътрешните работи); чувал съм от Евтим Евтимов, когато бе главен редактор на ,,Литературен фронт”, че Антон Иванов е давал показания срещу бутилка ракия, никаква инквизиция не се е налагала за миналия през сталинската матрица; т.е. в общи линии тия неща се знаеха и мълвяха, а върхушката е знаела и истината за Вапцаров, но си е траела.

Знаела я е и Мария Радонова, но и тя си е мълчала, книгата ѝ ,,Жажда за светлина”, 2005, 12 години след моята, имаше за цел да ме изобличи, да възкреси старите митологични лъжи. И във времето, когато има свобода на словото, тя продължи да мисли робски, и да пише както в годините на цензурата.

(Интересно защо се правеха, и продължават да се правят, на изненадани, на шокирани, на възмутени…)

23.

Светлозар Игов е автор на много конспиративни теории и сценарии, коиzто в началото ми се струват параноични, а после повечето от тях се оказват верни. Основният герой в тях е всемогъщото ДС.

Неколкократно Игов ми е внушавал, че след 1992 г. съм оставен да издавам вестника, за да не да пиша…

(Че толкова ли са страшни моите писания?!)

Като вестникар давах право на несъгласните, на ония, на които преди се пречеше, на репресираните, на противниците си, дори публикувах и написаното срещу мен. Вярвах, че ще останат зад гърба ни тарикатлъците и мурафетите на миналото, ще отмре цензурата, ще настъпи – най-после! – свобода на словото. За мен това бе кауза!

И… ме блокираха, отстраниха ме от вестникарския терен.

Пак хванах перото, с думи правех същото, което правех с действие.

И пак се започна…

Дали не трябва да ме върнат да си издавам вестника…

24.

Дааа… Въобще не си давах сметка с кого си имам работа. Все едно: демократи или тоталитаристи, комунисти или антикомунисти, еднакво не могат без митове.

Може би един ден тиквите и в нашата градина ще узреят по естествен начин…

Очаквайте продължение

Вашият коментар

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван. Задължителните полета са отбелязани с *