Катя Зографова, литературен историк: Никола Вапцаров е вселена, която непрекъснато се преоткрива

Из публикация в Информационна агенция фокус – 23.07.2018

Катя Зографова, литературна историчка, писателка и уредник на къщaта музей „Никола Йотов Вапцаров“ в София в интервю за Агенция „Фокус“ във връзка с навършването на 76 години от смъртта на поета Никола Вапцаров.

Фокус: Г-жо Зографова, днес се навършват 76 години от гибелта на поета Никола Вапцаров. Нека на първо време да си спомним за него като личност извън творчеството му. Какъв е бил Вапцаров като юноша, като съпруг и баща?

Катя Зографова: Вапцаров е бил изключително топъл, човечен, сърцат и безкрайно много е обичал децата. Знаете също, че той губи малкия си син Йонко на 8 месеца и много показателно е, че след смъртта на собственото си дете, той пише прекрасни стихове за деца, които със съдействието на Националния литературен музей успяхме да издадем в една много симпатична и талантлива книжка, която се казва „Стихотворения за деца“, илюстрирана от младата преподавателка в Националната художествена академия Капка Кънева. Темата за Вапцаров, неговото семейство и отношението му към децата е много важна, защото малцина знаят, че той освен автор на „Моторни песни“, има достойно творчество за деца, автор е на пиеси и пътеписи. Неговите впечатления от пътуването му като курсант в Машинното морско училище във Варна стават обект на разсъждение от страна на Вапцаров. Не трябва толкова оскъдно да мислим за Никола Вапцаров, само през „Моторни песни“. Както се оказва дори и тях не познаваме добре – в техния корпус има едно стихотворение „Хайдушка“, което банскалии пеят като народна песен. По времето, когато е писан текстът на творбата, негови малодарни приятели от македонския литературен кръжок са смятали, че това е един неподходящ текст, защото в неговия финал има един образ – „стреляй, стреляй горе към звездите“. Според мен това е един гениален образ, израз на едно върховно отчаяние, когато Вапцаров е наблюдавал подобни мигове в поведението на харамиите собствения си баща Йонко Вапцаров. Това е българската и човешката трагика на отчаяние, когато не знаеш къде да насочиш своя гняв и стреляш към звездите. Това е един космичен, много силен образ, но неговите другари, съвременници не са разбирали този образ и са казвали, защо да стреляме към звездите, трябва да се стреля към класовия враг. Вапцаров е една вселена, която непрекъснато преоткриваме и вашият въпрос е важен, защото за да се разбере какъв поет е Никола Вапцаров, трябва да се види първо какъв е бил той в частното си битие, колко обичлив е бил всъщност. Това, че с неговата съпруга Бойка Вапцарова са имали драматични моменти и нехармоничен брак, е породило текстове за несподелената любов като „Прощално“.
Нима в световната литература най-добрите любовни стихове не са плод на една нещастна и несподелена любов. не означава, че той не умее да люби. Много малко хора знаят, че Никола Вапцаров пише страхотни писма на Бойка още в началото на тяхната връзка, това са шедьоври на епистоларната проза. Тези писма трябва да бъдат включвани във всяко едно издание на творбите на Никола Вапцаров, защото макар да не са чиста литература, те са изключително романтични и красиви. Помагат ни да видим колко чувствителен, раним, топъл е бил в своята душевност. Тогава биха отпаднали всички „хейтърски“, ако мога да използвам тази интернет дума, ожесточения към Вапцаров на неинформирани или политически пристрастни хора. До днес има такива гласове, които го заклеймяват като противодържавник и терорист. Четейки лириката и стиховете му за деца и писма, никога не бихме си представили, че това е човек, който е способен да вдигне оръжие и да посегне към нечий чужд живот.

Фокус: Никола Вапцаров е автор на стихосбирката „Моторни песни“, която е преведена на 90 езика. Защо неговото творчество оставя толкова ярък отпечатък в българската и световната литература?

Катя Зографова: Спорно е дали тези преводите са само на „Моторни песни“ или и на други негови текстове. Най-силен световен интерес има към на едно стихотворение, което не влиза в „Моторни песни“, а именно безспорния шедьовър „История“. Известно е, че един от нобеловите лауреати за литература – сицилианеца Салвадор Куазимодо, е бил толкова впечатлен от дълбочината на това стихотворение за тази друга алтернативна, неофициалната история на човека, че той пише възторжени думи за Никола Вапцаров. Интересът към поета е твърде понятен, това е един човек с много модерно мислене, който говори откровено и преводимо на всички световни езици. Той пише за глобалните проблеми на човечеството, включително и за машинната цивилизация, в която днес живеем. Вапцаров е един поет, който е харесван от световните писатели, братя по перо и обикновените хора, защото той показва един свободен и революционен дух и в същото време талант. Това е напълно достатъчно, за да обичаме и превеждаме Никола Вапцаров. Мисля, че само ние българите си задаваме въпроси, които ни карат да се противопоставяме в мисленето си за него, дали е бил терорист или антифашист. Ние се втренчваме в тези политически оптики и забравяме, че той е много повече от някаква партийна принадлежност.

Фокус: Всъщност Никола Вапцаров е умен и даровит, от ранна детска възраст показва завидни умения свързани с писане. Как да си обясним това, че избира да бъде работник в фабрика?

Катя Зографова: Много интересен въпрос. Да наистина той пише от дете, негов кумир е Пейо Яворов, даже в „Къщата-музей на Никола Й. Вапцаров“ може да видите, че над леглото си, което се смята за място за почивка, отдих и ласки, Вапцаров е окачил предсмъртната „Маска“ на Яворов. Представете си, че след като стане сутрин иска да вижда смъртта. Така, че със събуждането си да не се отпуска и да не забравя каква е неговата кауза. Постепенно обаче Вапцаров се еманципира от тези преки влияния и открива свой абсолютно различим стил. Стиховете му, лесно се разпознават и това по някакъв начин ви облъчва и омагьосва преди да знаете неговите политически нагласи. Просто той е силен поет, но в своето време е бил прекален новатор, за да бъде разбран, което се случва с всички световни имена. Те изпреварват с години, понякога и с векове своите съвременници. С нежелание и усилие постъпва във морското машинно училище. Такава е била волята на баща му, които искал да има един мъжествен, силен син и не се е съобразил с хуманитарните нагласи на своето момче. От една страна Вапцаров е бил много уязвим от тази просташка дисциплина, която цари в подобно военно училище, но лека-полека се сродява с морето и машините. Още тогава, като курсант, пише едни ранни текстове, в които мисли за машината като за живо същество, описва я едва ли не като своята любима. Започва да възприема по един модерен и възторжен начин съоръжението. Не че не вижда лошите страни, но при него оптимистичната нагласа и стремежът към високата техника е патос, който надскача тесните, работнически представи за техническия прогрес. Това са едни важни послания на поета – да жертва себе си в името на търсенето, самотно, индивидуално, което е показателно, че Вапцаров не е свързан към масови и колективни пориви.

Фокус: На тази годишнина за първи път ще видим неговия Червен бележник. Какво е интересното около този документ?

Катя Зографова: Днес, в деня на неговия разстрел в 18.00 часа посетителите на Къщата музей на Никола Вапцаров могат да видят оригиналната масичка от Годеч, където Вапцаров е бил интерниран след Соболевата акция и върху нея този знаменит малък червен бележник с оригиналния надпис на стихотворението „Не, сега не е за поезия…“. Това е много знаково стихотворение за неговата лична съдба, защото в текста Вапцаров провижда как мастилото се превръща в кръв, както се случва и с неговия собствен живот. За първи път пред публика ще бъде показан този бележник с една наистина драматична творба, която е записана в него на 5 юли 1941 г., точно в деня, когато е гледано делото. Светослав Минков го спасява в първия процес, години по-късно той се самообвинявал, че ако не е бил толкова достоен защитник, Вапцаров щял да получи присъда, в която да бъде интегриран или затворен и нямало да се стигне до този втори процес, в който Вапцаров получава смъртна присъда. Това припомняне на неговото поведение и угризенията на Светослав Минков е един морален урок за днешния ден. Думите, които изрича за поета, показват, че той е много над политическото. Искам да прочета една реч на Светослав Минков, която ще видите в понеделник в „Къщата-музей на Никола Й. Вапцаров“ като експонат в една камерна изложба. На 5 юли 1941 г. Светослав Минков се явява на едно дело, което е образувано срещу поета, заради участието му в Соболевата акция. Правя чест на Светослав Минков, че той е проявил една колегиална и гражданска позиция и мотивите на неговата защитата е твърдението, че Вапцаров е голям поет. Има свидетелства, че се е превърнало от съдебно дело в една беседа за литературата и за качествата на Никола Вапцаров, след което е бил напълно оправдан. Нека ни бъде обеца на ухото, това което казва Светослав Минков през царския режим на 1941г. Не е естествено и днес тези думи да са актуални, а те уви са. Той посочва това: „Произведенията на подсъдимия нямат временен ефект и не са набързо написани с цел да постигнат политически нагласа, а напротив те се отличават с топло чувство, психологическа дълбочина и искрена патриотичност“.

Фокус: Като уредник на къща-музей „Никола Й. Вапцаров“, можете ли да ни кажете какъв интерес проявяват вашите посетители към творчеството и живота на поета?

Катя Зографова: Като уредник на този музей от толкова години, направихме един генерален ремонт. Преди това, тук беше истински музей на ужасите. В едни години той беше в политическа немилост. Тогава всеки посетител, след като влезе вътре искаше да направи кръгом и да си тръгне, особено по младите гости. Но след ремонта, това е може би най-модерният литературен музей в София, защото тук има мултимедийни и изложбени зали, както и автентична и битова част, която е непокътната. Всичко е в много добро състояние. Интересно е, че в музея идват колкото българи, толкова и чужденци. Хората го търсят и преоткриват. Непрекъснато се изненадвам от това, че идват италианци и гърци. Аз съм спокойна за бъдещето на Вапцаровата поезия, защото той е една гордост и емблематична фигура на българската гражданска съвест. Всеки, които дойде може да види и световната награда за мир. Никола Вапцаров е единственият български поет, които е получавал такава награда.

Фокус: Вапцаров е възприеман като крайно противоречива личност. От едни е смятан за терорист и антифашист за други остава идеалист. Днес, след 76 години от неговата гибел как гледаме на неговата личност?

Катя Зографова: Аз лично като уредник на музея първоначално се притеснявах много, че тук идват хора, които имат своя представа за Никола Вапцаров. Имайки своето пристрастие, някак си не позволяват да има друг начин на мислене. Много ожесточен дебат и спор, да не кажа скандал има около представите за Вапцаров. Той наистина е удивително прост в своите послания, но и удивително сложен. Ние не бива да се притесняваме от това роене на мнения, защото това показва, че Вапцаров ни докосва, не сме равнодушни към него. Нека да има повече гледни точки, нека да има нови неща, които ние откриваме, нека да има спор. Това е по-добре, отколкото както беше в социалистическия режим, когато бъде поставен като един самотен паметник и да изглежда измамно понятен, като това бъде просто една манипулация по неговата противоречива, драматична, творческа и човешка съдба.
С един анонс към предстоящото събитие, приканваме да посетят музея на Никола Вапцаров, да се запознаят с интересни събития и факти около поета.

Автор: Даяна ДЮЛГЕРОВА

Вашият коментар

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван. Задължителните полета са отбелязани с *