Писателят Марин Георгиев на 67 г.: Бог ми даде повече от мечтаното, благодарен съм за всичко

Из публикация в blitz.bg – 11.03.2014

Писна ми от терора на едни и същи особи по медиите, които реставрират ценностите на комунизма

Марин Георгиев е роден на 9 април 1946 г. в с. Биволаре, Плевенско. Завършва Техникум по механотехника в Плевен и българска филология във Великотърновския университет „Св. св. Кирил и Методий“. Редактор в културния отдел на Радио Варна, после във вестниците „Учителско дело“, „Народна младеж“, „Пулс“ и „Литературен фронт“.

В края на 1981 г. е приет за член на Съюза на българските писатели, преди това – в Съюза на българските журналисти, после и в Съюза на преводачите. В края на 1990 г. е назначен за зам. главен редактор на органа на СБП „Литературен фронт“, преименуван от новото ръководство в „Литературен форум“. В началото на 1991 г. основава първото частно издание в областта на културата – „Литературен форум – ООД“. На 5 февруари 1992 г. е избран от общото събрание на съдружниците за управител на фирмата и директор на вестника и издателството, а от 2001 г. е негов собственик. През 1994 г. създава Сдружение на български писатели, а през 1996 г. – „Форум Българо-унгарска взаимност – 2014“, със седалища в Будапеща и София. Негови стихове са превеждани в антологии на българската поезия в Русия, САЩ, Унгария и Македония. Автор е на 20 книги с поезия, проза, публицистика и преводи. Принос в документалистиката, предизвикал ожесточени спорове и полярно противоположни мнения, е романът му разследване „Третият разстрел” за Никола Вапцаров. Марин Георгиев е единственият българин, носител на държавното отличие на Р Унгария „Про култура хунгарика“.

– Марине, неотдавна ВТУ „Св. св. Кирил и Методий”, чиито възпитаници сме и ти, и аз, чества половинвековния си юбилей. На какво най-вече те научи университетът в човешки план? Какво се случи с теб извън официалната известна информация? Преминахме през две епохи. На нашата възраст човек знае какво е и какво му трябва още.
– Велико Търново! През 2000 г., още нов шофьор, закарах дъщеря си там да кандидатства. Тръгнахме от хотел “Етър” към Стамболовия мост. Вдясно, преди игрището на местния отбор “Етър” – будка, правеха кафе. Поръчах и внезапно се разридах. Татко, какво ти става? – пита дъщерята. Хлипайки, без да се срамувам от слабостта си, засричах: – Чак сега разбрах, че тук бяха най-хубавите години на моя живот. Много пъти след това, пътувайки, наближавах ли Търново – заплаквах. Новият ми условен рефлекс… Чрез университета „изчетох“ живота, чрез живота – проверих изчетеното. Вече знам: вярвай на себе си и най-вече – на мечтите си, стъпка по стъпка ги следвай. Продуцент съм на мечтите си. Бог ми даде повече от мечтаното. Преизпълни го! На колене да вървя – не ще смогна да му се отблагодаря!

През социализма се чувствах повече частник, отколкото във времето на частниците: сега партиите, щом са на власт, разпределят порциите на „нашите хора“ и няма истинска конкуренция. За себе си намерих баланса между три мои насъщности: литературата (най-обичаното!), бизнеса (необходимостта – все още издавам книги и вестника) и физическия труд сред природата (разтоварването). На нашата възраст трябва да сме сред нея и да се готвим за окончателното при-земяване-в-земяване. Пиша! Но нямам къде да публикувам.

– Смяташ ли се за успял?
– Успех е относително понятие. Както всичко на този свят. Преди две години звъня на Анчо Калоянов. Какво правиш, питам. – На село съм, в момента мия лук, домати и краставици, които сам съм отгледал, и ще си правя салата. А аз: – А бе, Анчо, що ни трябваше да учим, след като накрая правим същото, което бащите и дедите ни! Поканих Анчо да участва в паметна вечер за Ивайло Петров, която организирах миналата есен в Добрич, видяхме се там, говорихме до първи петли. Не знам знаеш ли, но си падам и малко „меринджей“…

– Абе ти си Маринджей! А какво ще кажеш за семейството си, за житието си на женен мъж, баща? Стига ли ти пенсията?
– Ожених се на 19.09.1979 г. За Злата, златна е наистина. Пет години живяхме на квартира в една стая и там се родиха децата ни. През това време си построих, на частни начала, апартамент, казваше се ЖСК. През 1986-а се нанесохме. Голям зор видях, но всичко постигнах сам. Както и жителството си преди това! Не съм длъжен на партията, държавата и СБП. Дъщеря ми е с висше образование, работи за 275 лв., в частна фирма. Синът ми, също висшист, е продавач в магазин за модни дрехи. През 2001 г. успях да си купя една къщичка с двор в планината; там са най-щастливите ми дни – от пролет до късна есен, отглеждам зеленчуци, някои, защото съм на 1300 м. От 2003 г. спрях да издавам седмичника “Литературен форум” (или ме спряха – не знам!). От 2005-а започнах да издавам тематични броеве – посветени на определен писател от нашата класика. Годишно по два-три, стигам и до 4; първо трябва да намеря пари, после го правя сам от А до Я. Така донаждам пенсията си от 194 лв. На жена ми е 175. През 2011 г. издадох един том със събраната си проза – „Отворена книга“, един том със събрани стихове – „До тук“, и един сборник с късни стихотворения под наслов „Доживяване“. Това е. Тука е така.

– Какво мислиш за политиката на управляващите, за демокрацията в сегашния й вид?
– Писна ми от терора (морално разрушителен) на едни и същи особи по медиите, които реставрират ценностите на комунизма; повечето от тях са обявени или необявени сътрудници на ДС и сякаш нарочно ни ги въвират в очите като еталони на нацията; да му мислят ония, които не са били сътрудници на ДС и членове на БКП! Това е тържество на цинизма и доказателство-назидателство, че нищо не се е променило. Ето един реален пример: агентът Димитър, който дори назидава, мисли се за легенда, а не си дава сметка, че ако не бе Димитър, никой нямаше да му даде достъп до екрана всяка неделя. Все още не може да прости на ония, които не са се минали като него да станат сътрудници на ДС. Или друг: Рашидов, като общински съветник счупи носа на полицай, защото му направил забележка, че нарушава правилата за паркиране; за да замаже станалото, президентът Първанов го награди с орден „Стара планина“, Борисов го направи министър, а сега Фандъкова го предлага за почетен гражданин на София. Извод – нарушавай държавността и закона и ще си преуспял. Това са образците за подражание на днешните демократи отляво и отдясно. Който не му изнася – да се изнася!

– Сред малките победи в чисто битов план кое слагаш на първите места?
– Е, да речем – градинката… Много десетилетия бях убеден, че нямам качества за шофьор. А взех книжка от първия път, без ни една грешка на листовките. Взех я на 52 години и половина! Такава наслада е да си шофьор! Как съм могъл дотогава да се самоограбвам! Карам фирмената кола, 24-годишна, на 270 000 км, мънинка, пъргава, гъвкава като балерина – Пежо 205. И се чувствам свободен! Една от малкото свободи в тази страна. Дано не ми я отнеме някой новопривилегирован представител на „елита“, даващ пример на плебса да не спазва законите.

– Скандалите, които не успя да си спестиш, но които смятам, че си ги предвидил, са свързани с всичките твои писания за гениалния поет Вапцаров, не само книгата разследване за него. Сред многото казани от теб неща, сред които ти приписват и „терорист”, припомням по памет някои: ”Все пак гробът на Вапцаров не е божи гроб! Агент Огнян (Иван Гранитски) ме нарече “некрофил”, но той и хората от неговата кохорта излязоха такива! Комунистите са смятали Вапцаров за предател, през 1952 г. обаче го канонизират с решение, подписано лично от Тодор Живков!”.
– За Вапцаров определението гениален поет е пресилено; гении са Вазов, Ботев, Дебелянов, Яворов. Вапцаров, като художество и универсалност, отстъпва на Далчев и Багряна. Дали е терорист – в книгата си не съм си послужил с това понятие. По-скоро е вплетен в Сталиновата агентура на НКВД, при това – платен, във време на война! Но и терорист да е – какво от това. Франсоа Вийон е разбойник и пак е голям поет. Заради книгата ми съм единственият писател, преследван в условията на „демокрацията“. Това е и книгата, която всички отричат, малцина са чели, а които я четат и използват откритията й – не я цитират. Филмът на К. Бонев е в нейната парадигма, но и думица не се обелва. Бях съден за деяния, които не съм извършил, и премълчан за ония, които съм. Колкото и да е болезнена за мен тази тема – готов съм отново да я дискутирам.

Надя СТАМБОЛИЕВА

Вашият коментар

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван. Задължителните полета са отбелязани с *