ВСЕ ПАК ГРОБЪТ НА ВАПЦАРОВ НЕ Е БОЖИ ГРОБ!

Из публикация в litforum – 9.02.2010

Марин Георгиев: “ЖЕНА МИ МИСЛЕШЕ, ЧЕ ЩЕ МЕ УБИЯТ ЗАРАДИ КНИГАТА МИ ЗА ВАПЦАРОВ!”

– Съпругата ми отслабна със 7 килограма заради нападките срещу мен

– Агент Огнян / Иван Гранитски/ ме нарече “некрофил”, но той и хората от неговата кохорта излязоха такива

– Вапцарови са проблемeн род, още Йонката Вапцаров е бил рекетьор и криминален тип

– Комунистите са смятали Вапцаров за предател, през 1952 г. обаче го канонизират с решение, подписано лично от Тодор Живков

– Блага Димитрова също хвърли камък по мен, като поет е културна, но бездарна, а като човек бе двулична и дори глупава

– Стефан Цанев е патологично суетен

– Г-н Георгиев, навремето – преди близо 16 години, вашата книга за Вапцаров, озаглавена “Третият разстрел”, предизвика “свещен гняв” сред онази част от българската интелигенция, която си остана свързана със “стария режим”. Тогава върху вас се изсипа порой от ругателства – нарекоха ви “литературен мародер”, “некрофил” и едва ли не… “духовен убиец” на поета – и то само защото дръзнахте да развенчаете мита за героя Вапцаров– патриот и идеалист. Повод за тази ни среща по ирония на съдбата е некрофилският скандал, вече в буквалния смисъл на думата, който се разигра наскоро около гроба на автора на “Моторни песни” на Централните софийски гробища. Могилата се оказа разкопана, за да бъде погребана там неговата племенница Елисавета Николова. Как се отнасяте към този факт?

– “Некрофил” ме нарече Иван Гранитски, с агентурно име Огнян. Той винаги е изпълнявал поръчки – и преди, и сега. Но по логиката на старата народна мъдрост – “Крадецът вика: “Дръжте крадеца!”, той и подобните нему излязоха некрофили. С темата за Вапцаров се оказах в небрано лозе – не исках да се захващам с нея, явно другите бяха по-предпазливи, по-разумни от мене, защото, когато стана дума в. “Литературен форум” да публикува следственото дело, тези , с които работехме по това време, и Атанас Свиленов, и Владо Попов, някакси се изплъзнаха. На Владо предложих да пишем книгата заедно.Той ми отказа с „Няма да мога да понеса това, което ще прочета…” Веднъж, публикацията вече течеше, Владо подпийнал, а той в такива моменти е откровен, сподели: “Знаеш ли защо се отказах? Защото предвидих тази реакция – че всички ще скочат”. Аз си мислех, че хората ще отворят обятия да прегърнат истината, а те въобще не я искали.

– Защо след толкова години българите все още не са узрели за един по-трезв, по-реалистичен в добрия смисъл на думата поглед към личността на Вапцаров?

– Защото искат да живеят в уюта на сакралното, на митологичното, на измисленото, на идолите, на мумифицираните величия. Беше създадена една илюзия на писателите в социализма за тяхната значимост – те бяха №1 сред интелектуалците. Не случайно Тодор Живков ги коткаше, техните конгреси ставаха в парламента – тоест, приравняваха ги към депутатите. Ако и слушаха – бяха недосегаеми. Още повече пък бяха фетишизирани и издигнати приживе в ранг на безсмъртни поетите, които се занимаваха с т.нар. революционна тематика. Това се смяташе за най-качествената литература. Те просто дублираха своята съдба със съдбата на тези хора, които са загинали по лични убеждения, изпълнявали са своя естествен човешки дълг и то срещу властта , а не във верноподаническа прегръдка с нея. Техните уж продължители се изживяваха като безсмъртни герои приживе, за които правилата не важат, правилата са за обикновените, редови хора. Това е склонността на цялата ни интелигенция и според мен на целия ни народ – да не спазват правила, да не приемат закона. Смятах, че капитализмът ще ни приземи, ще погледнем на нещата едно към едно и то ще е от полза да се справяме с нелесния живот; вместо да боравим с митове, да боравим с реалностите, но се оказа, че нашият капитализъм е с неизстрадана с труд и пот, а с подарена собственост. Пак има по и най, подставените лица отново изместиха автентичните.

Когато си жертва, хората са по-милостиви и те обичат повече – Вапцаров е разстрелян, съчувствието към личността му се пренася и към поезията му, а той е талантлив поет, това никой не го отрича. Но няма поет, няма моет – има такъв разказ на Вазов, в който кметът се съмнява, че един пришълец е извършил престъпление, забира стражаря и го арестуват, а онзи вика: “Ама аз съм поет!” А кметът: “Поет, моет, аз съм на Заселе кмет” – тоест, има закон, дали си поет, или не си, той е за всички. Ние трябва да престанем да гледаме на поета като на някакво изключително същество, за което има специални закони. Творчеството е личен въпрос, с който не трябва да занимаваш околните.

– Какъв архив използвахте, за да напишете книгата си за Вапцаров? Навремето се твърдеше, че Йордан Соколов в качеството си на вътрешен министър ви е дал възможност да работите в архива на МВР…

– Лъжа е, че на мен са ми дали някакви извънредни права. От 1990-та има Закон за архивите и оттогава архивът е достъпен за всеки. В случая на Соколов каква му беше ролята? Той каза: “Вие, като литературен вестник, смятам, че е подходящо да покажете драмата на един поет”. Той е проявил според мен верен усет. И по съвсем законен ред се процедира – аз като управител на фирмата написах писмо да бъде допуснат представител на вестника до архива. Много спекулираха с това. Например Анастас Стоянов, Бог да го прости, в своя поредица в”Земя” ,пишеше, че и той е ровил в архивите навремето и че е имало ”кръвчица” по документите. Ето, една измишльотина-митологема, и друга – нему демократите не дали достъп до архивите, а на мен дали. И третото, което научих е, че Хайтов – един човек според мен с неясна биография, който да се благодари, че според сегашния закон досиетата на мъртвите не се отварят, отвори ли се, според мен ще се видят прелюбопитни неща, стига да не е унищожено, та и той смятал, че аз съм привилегирован и така съм влязъл в архивите. Когато стана председател на СБП, изпратил човек да прочете делото и да ме хване в лъжа. Смятате ли, че ако бях излъгал, щяха да мълчат… Имам още много документи, но стигнах до извода, че ние, българите, не заслужаваме такава книга, която се опитва да каже истината, защото аз може да бъде обвиняван за коментара, но не и за фактите. В моята книга има факсимилета, аз съм добросъвестен документалист… В сражението между истината и лъжата за Вапцаров имам един безспорен коз – не съм излъгал. Заради това опонентите ми прехвърлят от болната глава на здравата – бил съм отричал поезията и поета; целта е да не бъдат прочетени неудобните за тях факти. Сещам се, че бай Яко Молхов, Бог да го прости, критикът, с когото бяхме в много добри отношения, ме срещна в кафенето на писателите през 1992 или 1993 г. и ми казва: “Аз ти признавам творчеството само до 1989 г. След това не ти го признавам”. Демек, посегнал съм на светините им и вече не съм писател. И понеже знам кътните зъби на Съюза на писателите, кътните зъби на цензурата в “Литаратурен фронт”, си пожертвах творческото време, за да има свобода на словото. Всеки текст, който е бил срещу мен, аз съм го пускал във вестника. Давал съм право на всички мнения. Вестникът беше свободна трибуна за обмяна на мнения. Не съм бил цензор – Атанас Свиленов си падаше по тази част.

– А не ви ли изненада неговото агентурно минало?

– Не, допуснах го още 1991г., когато чух по „Свободна Европа” интервюто с Иван Бенков, знаех и за Вера Мутафчиева, и за Георги Данаилов – при това още от 1994 г. След като БСП взе властта чрез царя, в “Труд” било публикувано интервю с Мая Вапцарова, в което казвала, че Георги Данаилов я срещнал и й казал: “Готви се нещо в “Литературен форум” срещу Вапцаров”. И нейната следваща фраза била: “И се намери човекът за това”. Понеже той все пак нещо й е казал, защото двамата са колеги от киното, и аз ще си позволя да кажа: спомням си разговор с Данаилов в редакцията, в който определи Мая като човек, който много обича да си измисля и лъже. Трябва да ви кажа, че ако се погледне юридически на историята с разравянето на гроба и прочее, моето мнение е, че е съвсем нормално това да стане. Защо за Вапцаров да има други, извънредни закони. В този гроб е погребан не само той, но и още неколцина от разстреляните. Това ми прилича на акцията на Йордан Каменов в „24 часа” преди няколко години, да бъде отменена смъртната присъда на Вапцаров, защото бил несправедливо разстрелян. От тази „хуманна” идея автоматично следва, че останалите – Радойнов, Антон Иванов, Антон Попов и пр., са справедливо разстреляни; за тях Каменов не предлагаше амнистия, само за Вапцаров, вероятно защото е поет. Представете си, недай боже, ако някой роднина на Мая Вапцарова беше починал, дали тя нямаше тихомълком да използва гроба? Все пак гробът на Вапцаров не е божи гроб, на който да се кланят всички българи. То и самия Божи гроб е само за християните, а не за цялото човечество, нали? А може би Мая Вапцарова и синът й са наследници на древните египтяни и по-малко древните съветски комунисти, за които костите и балсамираните трупове са по-ценни от живите хора…

От това, което съм чел, съм си създал впечатлението, че този род е доста меркантилен – още от бащата Йонко Вапцаров. И Никола Вапцаров е една компенсация – в смисъл, че той е бил нежният и чувствителен човек, който е платил данъка.

Ще ви разкажа една случка. Аз много обичах Банско, всяка година ходех там с жена ми и децата на почивка. И след като излезе книгата ми, вървим към станцията “Стражите” по единствената главната улица; изведнъж ме спира една жена с мътен поглед, чорлава и пияна: “Вие ли сте Марин Георгиев?!” Аз не се пиша за смел човек, но когато ме предизвикат, ставам страхотен храбрец, направо Иля Муромец /смее се/. Изпъчвам геройски гърди: “Аз съм, кажете!” А тя: -Пфу!, и ме заплю. “Ще пишеш срещу Вапцаров…” През това време тича един с бяла риза, мъжът й, и вика: “Този ли, бе, да еба неговата мама!” /цитирам думите му буквално/. Моята жена страшно се уплаши. Взе децата и тръгна нагоре, защото оня налита да се бие, и си замина за София. После проучих и разбрах, че този човек, дето ме псуваше, е уволнен преди години от Строителни войски за корупция.

– Как се казват тези хора?

– Не помня, жената май се казваше Румяна. А мъжът бе пияница, лумпен. Разбрах, че всичко това го е организирала бившата шефка на партията в града Балева. Защото тя ме засече в кафенето на главната улица, изгледа ме кръвнишки, познаваше ме, вероятно от гостуванията на „Литературен фронт”, в който работех. След това излиза във в.”Струма” или в местното вестниче, че аз съм “писач срещу Вапцаров” и съм се опитал да вляза в музея на поета, но банскалии са ми направили жива верига /смее се/. Просто отвратителни лъжци.

Това ме предизвика през есента да направя премиера на книгата в Банско и Разлог. Само един човек се обади: “Вие обиждате Вапцаров, наричате го “аутсайдер”… Питам го: “Знаете ли какво означава думата “аутсайдер”? Той взе да мига. Викам му: “Човек извън класацията. Вземете речника и ще видите”. Жената, която беше организирала премиерата в Разлог – Райна, но живее в Банско, ни покани на вечеря в кръчмата “Дядо Пене”. Мъжът й е невролог – д-р Балабанов. Той си пийна и взе да говори как е отварял черепи и прочее. И го виждам, в отсвета на менливия пламък на камината, със скърцащи зъби, сякаш железни, като на върколак, да изрича провлачено: “Тука, зад тази стена, в съседната къща, Йонката Вапцаров е съсякъл с брадва дядо ми!” Представяте ли си Вапцаров какъв родов товар е носел?! Това не можах да го вкарам в книгата, защото вече бе отпечатана. Пак след отпечатването й поетът и приятелят Борис Христов ми прати по Джони Пенков народна песен, от която се разбира, че Йонката Вапцаров е бил рекетьор – сюжета на песента е че Йонката връзва собственика на дъскорезница и му иска откуп… Мисля че го убива. Той е бил убиец, криминален тип. И виждате как това се проявява в наследниците: реституираха родната му къща, откупена от държавата за музей, сега спорят за гроба, защото не е използван не лично от тях, а от други от рода Вапцарови. Мая Вапцарова какво прави в ДПС? Все повече се убеждавам, че това е партия на ДС. Това е един продажен род, позволявам си да го кажа, още от бащата на Вапцаров.

А пък за Никола Вапцаров– внук знам, че е работил в нашето посолство в Америка, а след 1989 г., е разпродавал залежалите коли “Лада Нива”. Това са хора търговци в храма на поета Вапцаров, а не идеалисти, или наследници на идеала му. Сега разбирате ли защо не ми се дава думата, защо лъжат че съм отричал поезията, поета, наричал съм го терорист, предател и пр. понятия от мръсното им и гузно подсъзнание, защото това са техни определения, не мои; защото на гърба на мита Вапцаров живеят толкова хора, обогатяват се, интелектуалничат, развиват обществено-полезна дейност; те искат това да продължава до безкрай…И успяват.

Когато прочетох следственото дело на Вапцаров, излязох прегърбен. Сигурно бях остарял с 20 години. Можете ли да си представите срещата на човек, който, като всички българи, е героизирал Вапцаров, а се оказва, че той е пета колона, платен агент на НКВД, според собствените му показания. Поради наивност ли, поради нещо друго ли… Като изчетох това, бях поразен. Оказа се, че реалността няма нищо общо с това, на което бях учен. Порази ме как Вапцаров, който е талантлив човек, може да служи на тези човекоядци?! В “Зора” например е имало публикации, които описват какво представлява съветският режим и Вапцаров би трябвало да ги познава. А ако ги е познавал и подминал, това даже е минус за неговото прехвалено човеколюбие като поет. Само не можах да открия кога е вербован.

– Но това е много важен момент!

– Да, за мен е ясно, че е вербован, но не мога да го докажа, няма документи. Имам много интересна теза за арестуването на Гео Милев – и тя се разминава с официалната, но пак липсва брънчица от веригата, можеш само да предполагаш. Няма да я кажа обаче, защото комунистическият реваншизъм в България сега е такъв, че вече наистина ще убиват. Моята жена смяташе, когато печатах откъсите от книгата си за Вапцаров, че могат да ме убият. И отслабна със 7 килограма по време на атаките срещу мен – до една несправедливи. И на мен ми е идело да се разплача, но нямаше пред кого, защото майка ми почина, а право на отговор не ми дават. Аз съм единствения автор, преследван за книгата си в условията на демокрация. Това е продукта на медии като „Дума”,а после на „Труд”, „24 часа” , „Монитор”, „Стандарт”, и пр., „независими” частни издания. Бях обвинен, че отричам поезията и поета, а не ми дават думата. Така е и до днес. А аз въобще не се занимавам с поезията на Вапцаров, а с биографията. Но после с жена ми си дадохме сметка, че макар да говорят за идеали, комунистите се интересуват само от имоти и пари. И убиват само заради тях.

Много интересно е, че демократите също не ме подкрепиха. Имаше едно интервю по телевизията с Блага Димитрова, лека й пръст, в което я попитаха: -“А какво ще кажете за обвиненията срещу един от най-големите ни поети от един друг поет?” Аз си мислех, че тя като един рационален човек ще каже, че това не са обвинения, но тя каза: “Ами това ми прилича на случая с Яворов, когато е вече сляп, потропва с бастуна по улицата и някой го натиква във въглищата”. Но това е моралът на тези хора, защото и те са продукт на комунистическата система. Уж опозиция, а и тя с манталитета на ползвател, а не на съзидател, а като поет е бездарна, макар и културна. В поведението си към мен, като член на УС на „Отворено общество” бе двулична, интиригантстваше, но слава богу че не бе достатъчно умна; затова бе и толкова лицемерна. Аз мога да се мотивирам, защо я определям така, ще го направя в мемоарите си, които вече съм започнал . За мен искреността и фактът са също художествено средство; тъкмо поради липсата им Левчев и Джагаров пропуснаха шанса си да станат големи писатели. Левчев е по-умен, отколкото талантлив, играта изяде таланта му.

– Към тази категория спада ли според вас и Стефан Цанев?

– Според мен и на него нещо не му излиза сметката: системата на предишния режим не позволява леля ти да е убита като горянка, а ти да следваш в Москва. Такова правило няма. И цялото му поведение доказва това. Имал съм си работа и с него. Освен това той е и патологично суетен.

– Според журналистката Виолета Къшлова, която незнайно как е имала шанса да работи с част от архива на Велко Палин – тоест, на военния отдел на ЦК на БКП, където се пазели много компрометиращи факти за бивши и настоящи величия, Вапцаров е загинал… заради пари. На негово име се водела огромна сметка в швейцарска банка, но за въпросните милиони се лакомели много висши партийни функционери от този период – Георги Димитров, Цола Драчойчева, Трайчо Костов… Чували ли сте за тази версия и изобщо за “бомбите” от суперсекретния архив на Палин, които по думите на Къшлова биха могли да преобърнат новата ни история?

– Чел съм. Не знам дали е имал сметка, но пари е получавал на ръка, разнасял, съхранявал и раздавал, пак според показанията му. В моята книга, на базата на фактите пиша, че Вапцаров не е бил беден човек. Доходът му е бил над средната заплата тогава; жена му работи в банка, самият Вапцаров е получавал на ръка над 2000 лв. на месец от Цвятко Радойнов, а от едната стая е получавал наем 500 лв., месечно.

– И не е работил?

– Не. Конспираторствал е. Като изчетох делото, си казах, че няма да бъда честен пред читателя, ако не проуча какво са писали за него съвременниците му след 9 септември 1944 г. И се натъкнах на още един сюжет – на фалшификацията спрямо фактите от следствието. И тогава ми направи впечатление, че по време на Септемврийското въстание Йонката Вапцаров превозва скрит под чергата с каруца извън обсега на полицейската обсада д-р Борис Майлер – това не става току-така при една меркантилна личност. Допускам за възможно да е първия в този род, вербован от Москва. И – т.н….

– Цвятко Радойнов ли е злият демон на Вапцаров? Той е от така наречената група на подводничарите. Когато ги залавят, съветското военно аташе у нас казва: “Ами, това са румънски шпиони, ние нямаме нищо общо” /?!/ Тоест, може ли според вас Вапцаров и тези хора да са били предадени, да са били посочени от НКВД?

– Моята версия е следната. И Цвятко Радойнов, и Антон Иванов са били интербригадисти. Били са от НКВД, екзекутори в Испания. След изпълнение на задачата, какво ги прави екзекуторите другарят Сталин? Или ги ликвидира, или ги праща в Сибир. Но за нашите хора е измислил трети вариант. Да създадат “пета колона” в България. И като прочетох книгата на Цола Драгойчева “Повелята на дълга”, стигнах до извода, че присъдата им е била издадена в Москва, а ги пращат тук, за да бъде изпълнена. За мен няма друго обяснение – те никога не идват, когато ги чакат. Например Вапцаров отива да ги посреща 20 дни, след като са ги изловили във Варна. Обаче, когато и да дойдат, винаги нашата полиция ги чака на гюме и ги ликвидира още на брега. Значи, който оцелее – оцелее, и, разбира се че ще създаде “пета колона”, защото няма друг изход. Цвятко Радойнов е бил много здраво животно, ако мога така да се изразя. С будни инстинкти, физически силен, трениран, и се е измъкнал. Нашата полиция обаче го е следяла, гледала му е кашмера, следейки стъпките му на конспиратор, го е превърнала в неволен информатор, разконспириращ агентурната си мрежа. Бива си го Гешев, нали! Вапцаров, разбира се, се е прекланял пред Радойнов. Антон Иванов пък е бил изпратен тук след няколко инфаркта. Защо е бил изпратен? Той за нищо не е ставал – побелял, тромав, пъхтял е по стълбите…

Трагедията на Вапцаров има много причини, едната е, че дори и левите писатели не са го броели за писател. И се мъчех да си обясня защо се е хванал с цялата тази работа. Ами, той в нищо не е успял. Затова казвам, че е бил “аутсйдер”, извън класацията. Нито в професията си е успял, нито в брака си, нито в литературата… А нали трябва да се докаже пред себе си с нещо? И е станал конспиратор. Но и тук се е провалил. И в това може би е и неговият шанс, защото е придало допълнителни качества на неговата поезия.

Самите комунисти, върхушката, когато взимат властта, продължават да не го признават, но вече по една друга причина.

– И коя е тя?

– Причината е, че той е дал показания. Това те го наричат “предателство”. Но ми приписаха на мен, че го наричам “предател”. Аз никъде в книгата си не употребявам това понятие. Пиша, че е направил пълни и доброволни самопризнания и допълвам, че някои дори го наричат за това “предател”. И тези “някои” са комунистите. Младен Исаев например страшно е ненавиждал Вапцаров заради това. И е бил прав, защото го арестуват след показанията на Вапцаров. Цялата прокомунистическа гилдия е смятала Вапцаров за предатал, понеже не се е държал, според тях, както трябва пред следствието. И това е причината да не го афишират като поет. Но след 9 септември 1944 г. младежта го открива, рецитира… И тогава другарите се сещат, че биха могли втори път да го употребят за свои цели, след като вече веднъж са го употребили за конспирация. Значи, щом го харесват, дайте да го канонизираме. И за 10-годишнината от разстрела – това не съм го написал в книгата си, има решение колко училища, колко улици, колко читалища, колко кина да бъдат прекръстени на “Никола Вапцаров”, колко бронз да се задели от държавния резерв за значки с лика на поета, кои писатели и от кои страни да бъдат поканени за честванията, колко пари да бъдат отпуснати за превода и издаването на поезията му на английски, френски, китайски, руски, унгарски и т.н. Е, от тук идва световната му „известност”. Когато книгата излезе и комунистите бяха хем настървени, хем поуплашени, ме срещна Валентин Пламенов, и той, уви, вече в отвъдното; по това време работеше в културния ни център в Индия и ми каза, че е видял документ за платени 5000 /пет хиляди/ долара за превод на Вапцаров на индийски. А знаете ли кой е подписал решението за Вапцаров? Тодор Живков, който тогава още не е този голям лидер, който става по-късно. Предложих и писмено и устно на прочутото издателство „Сиела” да преиздадат книгата ми, като добавя тези факти и посочените по-горе, както и част от публикациите срещу мен и книгата, над 150. Обещаха възторжено, пиши казаха, после заумуваха, разколебаха се и до днес не са ми отговорили, както е редно в едно съвременно издателство. Но може би е по-добре. Самите наследници на Вапцаров с лакомията си го дискредитират стократно повече, отколкото ми приписваха на мен…

– Каква е била ролята на Бойка Вапцарова в тази конспирация?

– Много малко неща имаше документирани за нея. Но аз от това малко усетих, че нещо между тях е куцало. Това са спомените, написани след 9 сетември 1944 г. Затова моята глава за Бойка се казва “Лисица по Великден”. И там съм се опитал от малкото факти, от сламките, да стигна до някакъв извод. Повече не съм написал, защото работя само с документирани факти, а не със слухове и смятам, че това не е морално. Явно тя е била прагматична жена, хубава, знаела си е цената, поведението й след смъртта на Вапцаров би не подсетило каква все пак може да е била.

Едно интервю на Добринка Корчева

2009 март

Интервю в-к „Шоу“

Вашият коментар

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван. Задължителните полета са отбелязани с *